След обявяването на второто подобрено и допълнено издание на списъка “Магнитски” всеки публицистичен текст или медийно участие трябва да започват с един въпрос – кога Бойко Борисов ще понесе политическата отговорност и ще оттегли претенциите си за власт заради системната корупция в партията си и страната по време на неговото управление. В крайна сметка нещо се случи, когато вече и САЩ, и Великобритания забелязаха нещо, което отдавна се знае у нас – че по самия връх на ГЕРБ има тежки корупционни практики, които се измерват в милиардни загуби за бюджета. Това, че само Владислав Горанов се появи списъка, е въпрос на дипломатическа деликатност – ясно е, че описаните далавери няма как да се случат без знание и одобрение от самия Борисов.
Кога ГЕРБ ще се раздели с корупционния си багаж?
Да, има и по-важни въпроси от този, но пък оставянето му да бъде заметен под други теми е белег на изключително лоша обществена хигиена. А и не е вярно, че за да се решават другите проблеми, е необходимо по този да не се предприема нищо и да се мълчи партизански. Нещо повече, не може да се очаква, че България ще има стабилно управление, докато една от основните партии не се е разделила с корупционния си багаж – това е бомба със закъснител, която може да избухне във всеки един момент и да дестабилизира всяко управление.
Войната в Украйна безспорно е по-голям проблем от корупцията у нас. Тази война, която вече навършва година, е голямо изпитание най-вече за украинците, но и за ЕС. Тя е сблъсък между европейската идея за доброволна интеграция на народите в една политическа общност и имперската идея на Путин, че определени територии и хората им му принадлежат поради факта, че Русия е “велика сила”.
В този контекст, за една година България беше изправена пред сериозен тест на собствената си идентичност. Като цяло страната удържа своя проевропейски и проатлантически курс. Но същевременно се оказа, че основни политически фигури не са съвсем убедени в него и споделят много елементи от имперската визия на Москва. Нароиха се и радикални партии като “Възраждане”, които директно защитават руския поглед върху нещата, целят да саботират европейската интеграция на България и изглежда копнеят да видят руските войски на нашата граница. Както и друг път в българската история, всичко това е облечено в одеждите на някакъв “патриотизъм”, който навсякъде другаде обаче би бил разпознат просто като руска “пета колона”.
Румен Радев като рисков фактор
Като оставим настрана крайностите, политическата идентичност на България е много по-застрашена от говоренето и действията на основни политически фигури. Пръв рисков фактор в това отношение се оказа президентът Румен Радев, както с оглед на реториката си, така и с оглед на определени на свои действия.
Радев често говори за “отговорността и на двете страни” за конфликта между “двата братски народа”, за безличната “война” като природно бедствие, а не като умишлено действие на Путин. Всичко това на практика е в полза на руската пропаганда, особено като е подсилено от тези на близки до президента и социалистите говорители, според които Западът предизвикал Путин, като навлязъл, видите ли, в “негови територии” с НАТО. Учудващо е, че българи поддържат такива тези, тъй като за Путин НАТО трябва да се върне до границите си от 1997 г.
Президентът Радев не само говори, но и започна да действа в проруска посока, разбира се, с оправданието, че това е в “български интерес”. Тезата му, че на Украйна не трябва да се праща оръжие, вече не е само пропаганда: неговото правителство минимизира военната помощ, гласувана от парламента, с “консервативен подход”. Това правителство се хвали, че е намалило драстично износа на българско оръжие за Полша и Централна Европа, както отказва да даде и муниции, в момент, който може да е решителен за цялата война. Не е изключено „Ди Велт“ след време пак да излезе със статия на тема как правителството “Петков” спаси Украйна, а след това Румен Радев направи опит да я погуби.
Редица проруски стъпки
По отношение на енергетиката Румен Радев също направи редица проруски стъпки, първата от която беше съдействието му за свалянето на правителството “Петков”. Втората стъпка пък беше да се подновят преговорите с “Газпром”, за която получи първоначално подкрепа и от Борисов. Третата е най-проблематична – непрекъснатото говорене, че България може да дължи неустойки на “Газпром” и нежеланието да се иска обезщетение от тази компания за едностранното прекъсване на доставките с промени в условията на договорите. Тук учудващо и ГЕРБ помагат, като – под сурдинка – пригласят на тези твърдения. Към този хор се включи и прокуратурата, която куриозно обвини министър Александър Николов, че е ощетил бюджета, като е спрял да купува газ директно от руснаците.
Заплахата от вето по ядрени санкции от страна на ЕС спрямо Русия също беше стъпка в тази линия на разколебан евроатлантизъм. Но все пак трябва да се каже, че въпреки тези действия, България досега не е блокирала санкции на ЕС и е поддържала общата позиция за подкрепа на Украйна. Включително Румен Радев подписа вчера в Полша документ, според който помощта от страна на САЩ, ЕС и източните държави членки в тези организации ще продължи, докогато е необходима.
Кому е нужна обаче цялата тази колебливост и криволичене в действията на Румен Радев? Защо за него “българският национален интерес” трябва да се дефинира редовно в противовес на интересите и ценностите на ЕС и НАТО, все едно ние не сме страни членки? Защо партии и политици, които поддържат тези, споделяни от почти цяла Европа и САЩ, са обиждани от Радев като “войнолюбци”? Няма много ласкави за президента отговори на тези въпроси. Оправданието, че българите мислят така, не е добро, защото Радев активно участва и е пряко отговорен за формирането на подобни обществени позиции.
"Проатлантическо мнозинство"?
На фона на тези проруски залитания, България беше изправена и пред друг проблем за европейската си идентичност. ГЕРБ и ДПС взеха на въоръжение идеята за “проатлантическо мнозинство”, която в техен прочит означава, че тези две партии – заедно с корупционния си багаж – трябва да участват във властта, за да гарантират геополитическата ориентация на страната.
Няма друга страна в ЕС, където дилемата да е: или сме корумпирани европейци, или ставаме евразийци. Не само че е обидно за България, но е и опасно. Защото корумпираният евроатлантик е най-малкото риск за сигурността на страната си. Представете си каква информация имат за него руските служби, ако той е участвал в съмнителни сделки за скоростно построяване на „Турски поток“, закупуване на два ядрени реактора и т.н., и т.н.
Изводът от този кратък обзор е, че в рамките на годината от започване на войната в Украйна България не успя да реши двете задачи, които има пред себе си от доста време насам: да проведе операцията “чисти ръце” в партийната си система, както и да се интегрира по-плътно в ЕС и НАТО. Не е случайно, че бяха отложени и членството в Шенген, и в еврозоната. Причините за това са корупционният багаж на основни партии, както и колебливия евроатлантизъм на основни политици.
И една добра новина
Добрата новина е, че страната се справи икономически доста добре с натрупаните кризи и регистрира редица рекорди в износа, индустрията, нарастването на БВП (ако вземем 2021 г. предвид) и бюджета. От тази гледна точка ресурси има и е въпрос на добро управление и ясна посока, те да се използват оптимално. За това обаче ще е необходимо още едно сериозно усилие от страна и на обществото, и на политиците. Обществото би трябвало да оцени по-точно какво му пречи да върви с по-голяма скорост напред. А политиците трябва да разберат, че не могат да стоят от двете страни на геополитическия разлом и то с големи корупционни бохчи на гърба си.
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.