Захари Карабашлиев пред ДВ: Надигат се демони и тъмни сили

Как би обрисувал днешния свят на 17-годишния Захари Карабашлиев?

Захари Карабашлиев: Ще му кажа, виж, момче, това е най-лесният за живеене, неочаквано свободен, много интересен и напълно различен свят от твоя, но с едно-единствено изключение: ако си в България около Нова година и пуснеш телевизора с безброй канали, в няколко от тях ще видиш същите “български естрадни изпълнители” да пеят на плейбек същите изтъркани естрадни песни, които, знам, не можеше да понасяш и някога. Не ми ли вярваш? Да, звучи невероятно, но е факт. Просто в този свят всичко е различно, но някои неща остават същите.

В „Рана“ се обръщаш към миналото, за да почерпим повече мисъл, обществено и родно вдъхновение, смелост, антивоенщина и още сто неща. Но ако се обърнеш към бъдещето: как би изглеждала една световна дистопия от писателя Карабашлиев в стил „Хъксли“ или пък „Замятин“? Импровизирай.

Захари Карабашлиев: Бих изградил свят, в който човешките същества са в състояние на перманентна парасомния, т.е. спят непробудно, но в 2/3 от времето са “включени” в режим на сомнамбулизъм. Те са сомнамбули и наглед са съвсем като нас — като нас сутрин стават от леглата си, закусват, отиват на работа, получават заплати и инсулти, правят любов и ходят на планина, могат да водят задълбочен философски разговор, да пазаруват и пишат стихове. Но докато ние, не-сомнамбулите, спим през една трета от времето, те спят сто процента от времето си, като само наглед „будуват“, участвайки във външния свят. Реално обаче не притежават самосъзнание, т.е. те сомнамбулират. Телата им са изпратени в реалния свят, но те са спящи индивиди, които само имитират буден живот. Сомнамбулът няма себесъзнание, т.е. не може да мис­ли за себе си в първо лице. Не че не използва „аз“-изказ, но няма капацитета да мис­ли за себе си самосъзерцателно, не може да се самонаблюдава, дори не подозира за съществуването си в този момент. Всичко, което прави, е going through the motions, т.е. живее механично, по инерция. На въп­роса дали е сомнамбул той няма да отговори положително – точно като човек, който сънува, но не знае, че сънува.

Обаче има нещо, което може да разколебае неговия психически статус и да го „събуди“. И това е физическата болка. Ако прободем сомнамбул с игла, той ще изпита физическа болка и навярно ще се събуди, но ще бъде напълно неадекватен на средата, в която се намира, подобно на душевноболен. Ако обаче не е предизвикан физически, той ще остане в състоянието си, докато дойде време пак да заспи. Тъй като сомнамбулът живее само физически, а не в съзнание, единственият начин той да бъде събуден е посредством физически дразнители.

Този дистопичен сомнамбулски свят може би е управляван от елити, които, за да задържат максимално стазиса, постепенно елиминират един по един всякакви физически контакти в населението. Защото само физическите дразнители предизвикват събуждане. Най-вече физическата болка. А при събуждане масите се контролират трудно и непредвидимо. И т.н., докато един ден… Как ти изглежда този свят?

Всъщност, загатнал съм тази антиутопия в романа си “Опашката”, като там въвеждам понятието “философски сомнамбулизъм”, термин на един от героите ми, който е университетски преподавател, философ и автор на (несъществуващата) книга “Съзнание и сън”.

Докато пишех “Опашката”, препрочетох отново някои от антиутопиите и се уверих, че всяка от тях е сбъдната в някаква част от прекрасния нов свят днес — и “Ние”, и “1984”, и други, но сякаш Хъксли успява да “предвиди” най-точно — контрол чрез меката власт на биотехнологии, фармацевтика, психологическа манипулация, развлечения и режим на постоянно удоволствие… Фукуяма пише за света днес, поделен между Оруел и Хъксли.

Има ли реална опасност тех-милиардерите да управляват масите не само метамисловно, но и в действителност?

Захари Карабашлиев: Те го правят.

Залязва ли действително либерализмът, т.е. възможно ли е куп свободи, извоювани с кръв, пот, сълзи и най-вече просвещенски ум, да изчезнат (или поне сериозно да залинеят) и да се върнем назад към някои от най-зловещите практики в историята?

Захари Карабашлиев: Залезът на западната цивилизация се отлага от много време насам, така е и с този на либерализма. Но беше време да се разделим с отровния му woke-двойник, който се превърна в обратното на либерализъм. Woke-нелепостите “събудиха” (pun intended) не друго, а най-угнетените, тъмни сили на човешката природа. И либерализмът загуби битката за нормалността. За съжаление, ние не просто изпуснахме духа от бутилката, не само я оставихме отворена, а накрая направо я счупихме.

Заради това сега виждаме надигане на други демони, които за жалост ще бъдат експлоатирани политически, ще се бърка из най-тъмните талази на човешката природа. Може и да сме на прага на политически ред, който застрашава принципите на хуманизма, които допреди 20-ина години бяха политически представени в либералната демокрация. Тя обаче се оказа по-кекава, отколкото ни се иска, а авторитарните режими я превърнаха в карикатура на едно зле гримирано посмешище, което размятат из социалните мрежи и плашат собствените си поданици, както и гражданите на същата тази либерална демокрация. Явно е трябвало да се стигне дотук, за да продължим либералната демокрация по друг, по-осъзнат, по-смислен както за индивида, така и за обществото начин.

Като човек, живял достатъчно дълго в американската демокрация, макар и преди време: защо махалото там (и съответно, в световен западен мащаб) се люшва към „нео-кон“ и реалното му изражение – тръмпизма?

Захари Карабашлиев: За да разберем тръмпизма, трябва да се върнем малко назад в тази културна колизия. Аз помня голямото счупване, което се случи веднага след 2000-та година, първо със спечелените избори от Джордж У. Буш и после с неговия “отговор” на терористичния атентат от 9/11. Войната в Ирак беше основана на лъжа (оръжия за масово поразяване, химически оръжия), не бе одобрена от Съвета за сигурност на ООН, отне живота на много хиляди цивилни, дестабилизира региона, на практика роди “Ислямска държава”. И най-важното — американската армия в окупиран Багдад превърна САЩ в узурпатор и погуби (вероятно завинаги) репутацията на Америка. Моралният авторитет на тази велика държава, въплътила идеалите за свобода, справедливост и човешки права, беше компрометиран буквално за дни. И скоро след това безпричинната инвазия в Ирак беше удобно давана за пример от всякакви автократски режими за оправдание на техните агресии и ще продължава да бъде „пътеводна звезда“ - от Путин до Тръмп - към нови световни безобразия. Чейни, Ръмсфелд и цялата “неокон” хунта около Буш-син нанесоха най-голямата рана на Америка. Буш-младши, мамино синче в сянката на баща си (с всичките комплекси, произлизащи от това), човек, чиято бизнес репутация не включва нито една успешна страница, за когото се шегуваха, че дори не успял да открие нефт в Тексас, все пак успя в едно - да подготви пътя към фигурата на Тръмп (друго мамино синче). Признат факт е, че Америка не помни по-лош президент от Джордж Буш-син.

Да се върна на въпроса ти за махалото за “неокон”-дневния ред - погрешно е да мислим, че е отскоро. То се люшна в пълен ход след Бил Клинтън и всъщност се позабави малко при Обама, но само се позабави, не спря. Това са сериозни културни сблъсъци, които влияят на световния ред, разместват политически тектонични пластове. Такова е времето.

Но нека отбележа нещо, което ми се струва важно. Живях в Калифорния по времето на двата мандата на Буш, както и двата на Обама. Който и да е президент, почти нищо в квартала, където живееш, не се влияе от това — хората ходят на работа, децата на училище, купуват се коли и се продават къщи, филми се правят, магистрали се строят, мостове се ремонтират, приятели си ходят на гости, животът си върви и всичко е наред, ако си плащаш данъците. Децентрализацията на Америка прави живота на хората сравнително независим от избора им на президент. Тръмп няма да ти оправи живота, ако си несретник, нито ще те прати в затвора, ако не го харесваш.

Залязва ли Западът за сметка на Китай и Индия?

Захари Карабашлиев: Не. Просто Изтокът граби от неговата сила, опит и светлина и опитва да го измести. Но е невъзможно Изтокът да стане Запад. „Свобода“ и „Запад“ бяха и ще си останат синоними.

Къде и как сбъркахме в т.нар. „български преход“? Или пък всичко е циклично исторически?

Захари Карабашлиев: Страдаме от остър дефицит на непримиримост. Много компромиси. А може би точно това и ни спасява от по-големи злини, знам ли.

Какъв впрочем е изначалният ни „бъг“?

Захари Карабашлиев: Един най-често срещан епитет, с който са наричани българите в средновековните византийски хроники, е “надменни”. Друг е “упорити”. “Вулгарокефалос” на гръцки значи “корава българска глава”, в смисъл на “голям инат”. Този епитет се използва както от византийски хроникьори преди 10 века, така и до днес от бабите в Созопол. Корави глави, опаки хора, невъзможни за  управление, трудни за обществена работа, индивидуалистични, без организационна култура. Опитвам сега да си припомня нещо, което съм чел преди много години в сп. “Мисъл” — май д-р Кръстев пишеше там нещо от рода, че българите са като армия, в която всеки иска да е генерал.

Защо демократичните сили у нас като че също са жертва на цикличност, тип „големите надежди-относителна радост-депресивен крах“? Слаба “civitas”, т.е. немощна „гражданственост“? Или нещо друго?

Захари Карабашлиев: Не знам на какво са жертва демократичните сили у нас, но ние, техните избиратели, сме жертва на тяхното неможене да изградят общност и партийни мрежи, да са лоялни към хората, които гласуват за тях. Не искам да се включвам в хора на вечните критикари, затова ще спра дотук. Но ми се ще изборите да са само началото на връзката избиратели-политици, а не нейният край, както се наложи тази практика у нас от началото на прехода. Ще ми се целият политически процес да спре да бъде някакво монотонно дуднене, ще ми се да има живец, реална връзка с избиратели, нормален диалог с обикновените хора. Нищо не може да замени живото общуване, което, за съжаление, не се удава лесно на “нашите”, а се оказва, че всякакви копейки и други „величия“ по-добре от тях използват социалните мрежи. На всичкото отгоре и тази хронична политическа нерешителност. Пропиля се толкова жива, спонтанна, гражданска енергия, пропуснаха се шансове, виж какви политически субекти изпълзяха в последните няколко години, а на демократичните сили, все ние, избирателите, сме им виновни, че не сме били достатъчно. А що се отнася до гражданствеността… Ами откъде да дойде, като Просвещението така за кратко се е отбило при нас? Прескачани са цели епохи, газил ни е комунизъм, едва сега я градим тази гражданска култура. И всъщност мисля, че сме постигнали сравнително много за последните 20-ина години. 

Често съм казвал, че за българите свободата е ценност само когато я няма. За теб какво е?

Захари Карабашлиев: Нали знаеш онзи виц, който разказваше някъде Дейвид Фостър Уолъс. За двете млади риби, които си плуват някъде и насреща им се задава една стара риба. Докато се разминават, тя им кимва и казва: ‘Здрасти, пичове, как е водата?' Двете млади риби продължават да плуват още малко и в един момент едната поглежда другата и пита: 'Какво, по дяволите, е “вода”?’"

Та, българинът вече не се интересува какво е свободата, той плува в нея. Ще се замисли само ако остане на сухо. А може и да не се замисли.

Кои са писателите, повлияли решително на стила ти?

Захари Карабашлиев: С годините са различни и безброй - от Джонатан Суифт до Джонатан Франзен. Но ако говорим чисто за стил - Стайнбек, Толстой, Камю, Пруст, Ерих-Мария Ремарк… Има и конкретни техники, наративни подходи, които един автор, съзнателно или не, възприема от конкретни книги - спомням си колко силно ми беше повлияла “Пилето” на Уилям Уортън в юношеството ми и оттам ползвах нещо в първия си роман, или пък как ме беше “ударил” Филип Джиан, когато прочетох “37,2 сутринта”, или езикът на Набоков в “Лолита”, щедростта на Казандзакис, широтата на Умберто Еко и т.н. Моето творческо “ателие” е като свраче гнездо. От българските автори съм най-повлиян от хумора на Захарий Стоянов, от простотата на Далчев, от щуравината на Радичков, от градското повествование на Виктор Пасков и Георги Марков, а “Рана” пък е изцяло изтъкана от българска литературна памет до средата на миналия век.

Кои свои илюзии изостави с течение на годините?

Захари Карабашлиев: Някога живеех с мисълта, че трябва всичко да се изпипва перфектно, не показвах нищо на никого, докато не е готово, все не вярвах, че е достатъчно добро… Сигурно и затова първият ми роман излезе на 40. Трябваше нещо да се случи, за да преодолея тази коварна нагласа. И то се случи.

Има ли все още място за „стари книжни кучета“ като нас?

Захари Карабашлиев: Аз не помня някога да е имало. То и затова е интересно.

Как искаш да те запомним, ако те надживеем?

Захари Карабашлиев: Не ме интересува. Ако някоя моя книга ме надживее, ще е достатъчно.